Конкурс за фантастичен разказ на "Списание 8"

"Списание 8" организира конкурс за фантастичен разказ до 20 000 знака. Изпращайте предложенията си на мейл адрес gkaramanev@ossem.eu

Повече информация за конкурса можете да намерите тук!

Интервю с ДИМИТЪР ЦОЛОВ

Говорим си с Димитър Цолов, по-известен като Доктора, за новата му книга "Клиника в средата на нощта", за старата му книга "Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле", за участието му в антологията "Вдъхновени от Краля", за бъдещите му планове в литературно отношение, за българската прозаична сцена и за какво ли още не. 

* * *

КС: Здравей, Митко! Много се радвам, че се съгласи да дадеш интервю за блога ми. Ще започна с един въпрос, който задавам на всичките автори, които интервюирам: Какъв човек е Димитър Цолов-Доктора?

ДЦ: Здравей, приятелю! Първата дума, която ми хрумна като прочетох въпроса ти беше „многопластов”, което може да се приеме и в буквалния смисъл с оглед на натрупаните килограми през последните годинки, ха-ха. Иначе разбирай – човек, сравнително бързо менящ настроенията си, понякога до полярности и винаги носещ минимум две дини под мишница, защото в съвременния забързан свят само така времето стига за всичко.

КС: Лично аз те познавам като музикант от врачанската рок група „Докторс Гого Бенд”. Кога, защо и как реши, че трябва да пишеш?

ДЦ: Едва ли е резултат от някакво предварително обмислено решение. Изпитвам необходимост да го правя, предимно за собствено удоволствие. Стихоплетствам и музицирам откакто се помня. При мен поезията и музиката са неразривно свързани – мога с лекота да облека всяка рима в мелодия и обратното - върху всяка мелодия да сътворя текст за норматив. С прозата, обаче, нещата стоят по-различно. Проза пиша изключително трудно. Имам някакви инцидентни опити от ученическите и студентските години, ала сравнително късно (2001) написах разказ, който напълно ме удовлетвори и устоя проверката на времето, с други думи - мога да го препрочитам без да се червя от срам. И към настоящия момент не съм кой знае колко продуктивен с прозаичните творби, но пък се стремя да компенсирам количеството с качество. Иначе, никога не съм изпитвал колебания за жанровата си принадлежност – фентъзито и хорърът са моята голяма любов.

КС: В живота си извън музиката и писането си доктор. Кое от тези три начинания ти приляга най на сърце?

ДЦ: Медицината също е Изкуство и няма конфликт на интереси. Опитвам се да давам най-доброто от себе си и в трите  начинания.

КС: Всички знаем, че е трудно да се съвместява семейство-работа-хоби. Ти не само че успяваш, но и се справяш по чудесен начин. Ще ни разкриеш ли тайната? Предполагам не е някоя магия, подобна на тези от произведенията ти?

ДЦ: Ако съпругата ми прочете това ще прихне от смях, ха-ха. Шегата настрана, творческите проекти са времеемки, доста време прекарвам и по дежурства в болницата, та  най-ощетени са именно близките ми хора. Но проявяват разбиране, приемат ме такъв какъвто съм с цялата ми артистична разпиляност и несериозност към някои от семейните задължения.

КС: Първата ти книга „Пет приключения на Витек Диман/Космическото пиле” се състоеше от два мини-сборника с кратки разкази. Новата ти книга е роман в жанра класически хорър. Как се роди идеята за „Клиника в средата на нощта”?

ДЦ: Написах я през лятото на 2012 г. специално за участие в Конкурса за фентъзи роман на издателство MBG Books и списание „Сборище на Трубадури”. Нямах конкретна идея, през цялото време се забавлявах, припомнях си филмите на Куентин Тарантино с всичките им обрати и ретроспекции, накъсаните кадри, привидно без връзка между тях, до момента в който режисьорът не си направи труда да ти я обясни, после оставих героите – много от тях прототипи на действителни хора - сами да решат какво трябва да се случи. Резултатът – нищо оригинално, но пък лесно четивно и напълно вместимо в разбирането ми за хубава книга – такава, която да се глътне за няколко часа и да се забрави след няколко дни.

КС: Разкажи ни нещо интересно около издаването на първия ти роман.

ДЦ: След като се добра до финала на гореспоменатия конкурс, реших, че може би има хляб в него. Един ден съвсем импулсивно пратих файла на Явор Цанев, мой приятел, писател и идеен двигател на издателство „Gaiana”, и му написах нещо от рода на: „Знам, че в момента си супер зает, но когато намериш време, хвърли едно око на този роман, защото ще трябва да го издадеш! Мога да чакам колкото е необходимо!” Ха-ха. Нахално си беше от моя страна...

КС: „Клиника в средата на нощта” е не само твоят първи роман, но и първата книга в новата колекция „Дракус” на издателство „Gaiana”. Не е ли голямо предизвикателство да поведеш подобна инициатива – знаеш, че първото впечатление почти винаги е определящо – ако читателите харесат книгата ти, ще обикнат и колекцията, ако не им допадне... е, сещаш се?

ДЦ: Ами няколко месеца след „онова писмо” Явор Цанев директно ме попита искам ли да участвам в колекция „Дракус”. Прочел романа, допаднал му, смятал, че е удачен избор за първа творба от поредицата. Думите му бяха: „Каквото и да стане оттук натам, винаги можеш да кажеш: Кой сега е Номер Еднооо?!” Разбираемо, веднага ме спечели. А, че е предизвикателство, няма спор, да се надяваме, че читателите ще са благосклонни.

КС: Ясно е, че всеки творец се вдъхновява от нещо. Какви са твоите вдъхновения, музи, нещата, които те карат да твориш? Какви автори харесваш, какви групи слушаш, кои са любимите ти филми, картини, предавания? И в този ред на мисли, да не пропусна баналния и дразнещ въпрос: Откъде черпиш идеите си?

ДЦ: Много харесвам фентъзи историите на Робърт Хауърд, Майкъл Муркок, Саймън Грийн и Дейвид Гемел. За съжаление и четиримата са инцидентно превеждани на български език, дано тази несправедливост се поправи в най-скоро време! Това което намирам за общо при тях е, че в сравнително малки по обем творби развиват страхотни идеи със задъхано действие. Многотомниците от по хиляда и кусур страници откровено ме плашат. В хоръра има един Крал и това си личи още от името му – Стивън Кинг, разбира се. Музиката, която слушам е предимно българска и също така остросюжетна - Хиподил, Холера, Валяк, Обратен Ефект, Срам и Позор, Некролог... Забавлявам се с филмите на Куентин Тарантино, Робърт Родригез, Гай Ричи, Уди Алън (майтап, ха-ха, не се понасяме с последния). Предавания, хм, „Господари на ефира” и ВИП Брадърите с Малък Тошко, ха-ха. Идеите за собствените ми истории ги черпя от ежедневието (банален отговор, но факт). Човек може да опише най-добре това, което познава. В този смисъл едва ли ще прочетете нещо от мен с герои Джон и Джейн, ситуирано в щата Мейн – освен смях друго няма да предизвика, а не такъв е търсеният ефект, нали.

КС: В „Пет приключения на Витек Диман” беше заложил на българската митологии, в „Клиника в средата на нощта” на темата за вампири и върколаци. Да очакваме ли продължение на тази тенденция и ако да, с какво ще ни изненадаш в бъдеще?

ДЦ: Участвам с роман, повлиян от българската митология и в настоящия конкурс на ЕмБиДжитата и Трубадурите. Написах го в началото на миналата година, след което реших, че скоро няма да посегна към тази материя – усетих досада и изчерпване. А всеки, прочел „Клиниката”, ще разбере, че историята „плаче” за продължение, живот и здраве, ще се мъдри такова.

КС: Напълно съм съгласен за продължението – книгата си го „изисква”. Иначе трябва да призная, че съм фен на хумора ти. Защо реши в новия си роман да избягаш от него?

ДЦ: Хм, не е било съзнателно бягство, може би ти си го усетил така.

КС: Ще има ли нови порции хумор от Димитър Цолов?

ДЦ: Макар хуморът да е запазена територия предимно за стихотворенията и песните ми, веднага се сещам за един разказ от последните години - „Анихилиращата канелка”, в който двойка извънземни пробват българско домашно вино.

КС: Би ли разкрил на нашите читатели откъде могат да си намерят двете ти книги?

ДЦ: Разпространявам ги лично чрез заявки на фейсбук страницата ми ПИЯНИЯТ БАРД, а "Клиника в средата на нощта" може да се закупи и директно от издателите ми в Русе (тук).

 КС: Готвиш ли нещо ново в литературно отношение?

ДЦ: Събирам разкази за сборник с изцяло хорър насоченост. Към момента са се натрупали десетина. „Антикварят” - един от тях - стана „отличник” в конкурса „Вдъхновени от Краля”. Друг ще може да бъде прочетен в първия брой на сп. „Дракус” за 2015 и е всъщност разказ, който написах под псевдоним за същия този конкурс, но журито (съвсем справедливо, трябва да призная) го отхвърли, поради факта, че наруших условията – „не повече от една творба от автор”. Явор обаче го е харесал и ме уведоми, че ще го публикува, та всяко зло за добро!

КС: Какво се случва с рок-групата ти „Докторс Гого Бенд”? Как приемат колегите ти писателската ти кариера? Подкрепят ли те или смятат, че трябва да зарежеш писането и да се отдадеш на сто процента на бандата?

ДЦ: И тук няма конфликт на интереси - не сме професионална група и не си вадим хляба с това. А по концерти се случва да продам някоя и друга книжка, защото винаги нося бройки със себе си.

КС: Като оставим настрана писането, свиренето и лечителството, какви са любимите ти занимания?

ДЦ: Четенето! Четенето! И пак – Четенето! Болен съм на тая тема, също така съм и запален букинист – притежавам доста голяма колекция (фантастика, разбира се). А от средата на миналата година благоверната ме задоми и с ел-четец, та вече стана страшно, ха-ха.

КС: Името ти започва да се появява все по-често и по-често. Какво е усещането да си харесван от читателите и от колегите си?

ДЦ: Ласкае ме, няма какво да се лъжем, но си оставам здраво стъпил на земята. Съзнавам слабостите си, известно ми е, че има още много хляб да изпапкам преди да (ако изобщо мога) се нарека „постигнал нещо”.

КС: Разкажи ни как приемаш критиката. Ясно е, че в България се тачи хейтърството. Имал ли си лош експириънс с него?

ДЦ: Критиката и хейтърството за мен са различни понятия. Едно е да кажеш: „Можел си да го да напишеш и по-добре!”, съвсем друго е: „Не съм те чел, ама не ми и трябва, за да знам, че от тебе нищо не става!” Чак с такава злоба по мой адрес май не съм се сблъсквал.

КС: Няма и месец откакто прочетох антологията „Вдъхновени от Краля” отново на издателство „Gaiana”. Вътре има твой разказ. Фен ли си на Стивън Кинг? Би ли споделил мнението си за антологията и за авторите в нея?

ДЦ: Споменах за разказа си по-горе. А Стивън Кинг не го сменям за хиляди Фокнъровци, Хемингуеевци и всякакви там Нобелови лауреати за литература (лично мнение, с което не искам да ангажирам никого). Стивън Кинг е Школа, писател - хамелеон, който може да ти напише еднакво увлекателно исторически, фентъзи, криминален, хорър роман или най-простичка, но същевременно сграбчваща сърцето житейска история. Имах удоволствието да прочета и антологията „Вдъхновени от Краля” непосредствено след излизането й в края на миналата година. Качествена селекция от произведения на талантливи български автори, с част от които вече се познавам лично или задочно. Респект към труда на всички тях!

КС: Ще те питам още един дежурен въпрос: Ако имаше шанса да избираш с какво да се занимаваш, какъв щеше да е изборът ти?

ДЦ: Собственик на антикварна книжарничка.

КС: Какво мислиш за българските писатели, има ли хляб в тях или повечето са графомани и бездарници?

ДЦ: Ще се спра върху любимите ми жанрове – фентъзито и хоръра или както обичам да ги наричам  – „литературния ъндърграунд”, защото в по начало свития ни пазар, тая ниша е съвсем тясна. През последните години изчетох доста родни автори и съм приятно изненадан. Разбира се, забелязват се несъвършенствата – липсата на адекватна реклама, бутиковите тиражи и трудната откриваемост, понякога недостатъчно изпипаните корекция или редакция, но пък всичко в ъндърграунд литературата (важи и за музиката) е истинско, изстрадано, контактът читател-творец почти винаги е изключително близък, а това за мен е най-важното.

КС: Кои са любимите ти български писатели и защо?

ДЦ: Е-е-е, няма как да се вместят всичките в този отговор, а и на прима виста рискувам да пропусна доста имена. Нека отговоря малко по-разчупено – според читателското ми тефтерче български автор за 2014 година, с девет прочетени от него книги, е Андрея Илиев.

КС: Изключително много ти благодаря за това интервю. Пожелай нещо на нашите читатели.

ДЦ: И аз благодаря! На читателите – повече вяра в българските ъндърграунд творци, повече градивна критика и по-малко хейт!

РОБЪРТ СИЛВЪРБЪРГ - Тайнствата на Стената

АВТОР: Робърт Силвърбърг
ЗАГЛАВИЕ: Тайнствата на Стената / Kingdoms Of The Wall
ИЗДАТЕЛСТВО: Сталкер-1993
Първо издание: 1992
Година на българското издание: 1993
Страници: 384
Превод: Дора Дончева
Жанр: Фантастика

„Там, където Силвърбърг е днес, научната фантастика ще бъде утре.“

Айзък Азимов

Няма нужда да обяснявам кой точно е Робърт Силвърбърг, неговият колега и съавтор Айзък Азимов го е казал най-точно в по-горната хвалба. Човекът е направил толкова много - а и продължава да прави - за фантастиката, че можем само да му се възхищаваме. Плодовитостта на Силвърбърг е направо за завиждане. Ако всички автори бяха като него и Азимов, то днес вече нямаше да има дървета в горите, отдавна щяха да са се превърнали в книжни издания.

"Тайнствата на Стената" е може би един от най-силните романи на американеца, както и един от най-въздействащите му. Началото на романа ми напомни доста за "Охлюв на склона" на Аркадий и Борис Стругацки. Не като сюжет, а по-скоро като атмосфера. Но докато при Братята много неща остават неясни дори и на финала на произведенията им, то Силвърбърг не ни оставя в недоумение, а ни разкрива "тайнствата" на романа си.

Прозата на Силвърбърг е магическа, опияняваща, хипнотизираща. Целият роман е потопен в мистерия - не е ясно къде се развива действието, в какво време (минало, настояще, бъдеще?), какви са главните персонажи, културата им...? Сюжетът е покъртително як - група хора (или може би са нещо друго?) тръгва на поклонение на боговете - непознати, мистериозни, тайнствени създания, които никой не е виждал, но към които всеки един от селото на Полър Недъгавия - Джесподар - се стреми. Силвърбърг е изградил и много добра митология в самия роман. Митология, на която се базира и самият сюжет. Книгата е изпълнена с приключения, еротика, интрига... Нямам думи, с които да опиша достатъчно ярко всичко, което се случва на страниците на "Тайнствата на Стената". Мога да кажа само, че това е една стихийна творба, истински шедьовър във фантастиката и в сайънс фентъзито. 


Оценка: 10/10  

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ & СВЕТОСЛАВ МИНКОВ - Сърцето в картонената кутия

АВТОРИ: Константин Константинов и Светослав Минков
ЗАГЛАВИЕ: Сърцето в картонената кутия
ИЗДАТЕЛСТВО: Георги Бакалов
ПОРЕДИЦА: Галактика
Първо издание: 1933
Година на изданието на Георги Бакалов: 1986
Страници: 112



Днес съм решил да отделя внимание на един кратък български роман, който прочетох с огромно удоволствие. Той е дело на тандема Константинов и Минков. Трябва да си призная, че не очаквах подобни похвати от произведение, появило се в България през 1933 година. На моменти ми приличаше на заигравките на Кърт Вонегът със самия него в творбите му, на моменти пък забравях, че чета българско произведение от началото на миналия век, и се пренасях на страниците на съвременен хумористичен опит на талантлив творец от първите години на двадесет и първи век. Единственото, което издава повестта, че не е писана наскоро, са няколкото старовремски израза и думи. 

С две думи да кажа за какво става въпрос. Известният български поет Валериан Пламенов е изгубил сърцето си, което го води до лоши последици - той не може вече да твори своята чудесна поезия. Поради тази причина го налягат няколко опасности - да започне "истинска" работа, да се замогне (и то доста сериозно) и да се ожени за доста привлекателна и богата жена, която също така му е и голяма почитателка. Ако забелязвате, отказът от писането води до изключително лоши последици. Не си го причинявайте!

Честно да си призная романът ми беше много близък, заради проблемите, които осмиваше, проблеми актуални и до ден-днешен. Авторите са направили един много приятен микс от фантастика, хумор, крими, модернизъм и какво ли още не. Като недостатък мога да посоча няколкото отклонения от сюжета, но това не е болка за умиране. Повестта е доста приятна и увлекателна и се чете буквално за един следобед. 

Оценка: 7/10

F. PAUL WILSON - REPAIRMAN JACK #5 / 6 / 7 / 8 / 9 / 10

2014 година ми беше особено силна в четенето (а и не само) на американското светило на "праведната" литература Ф. Пол Уилсън. В това ревю съм се опитал да систематизирам част от книгите му, които погълнах за не особено дълъг период и продължавам да поглъщам. Всички те са от поредицата за Майстор Джак - онзи симпатичен млад мъж, който отказва да се подчинява на законите на Американското правителство и живее според свои собствени, доста по-привлекателни от установените. 


#5: Hosts 

Почти всяка книга за Майстор Джак ни сблъсква с 2 сюжетни линии - едната малко или много е свързана с The Otherness (онова симпатично място, на което слънце не огрява), а другата с някаква "поправка", която главният ни герой трябва да осъществи. Та Джак се среща отново със сестра си Кейт, която не е виждал от петнадесет години, и тя го моли да й помогне в частното й разследване на "групата", в която приятелката й Жанет участва. Тази група се оказва нещо подобно на секта (Уилсън, също като мен, явно е фен на сектите; в по-долните редове ще се убедите в думите ми) и всичко в нея е обгърнато от мистерия. Разкритията, които Джак прави в края на романа, са ужасяващи. 

В другата сюжетна линия, докато си пътува с влака, Джак попада в странна ситуация - един от пътниците открива стрелба. Героят ни се вижда принуден да се намеси. Това, естествено, не е особено приятно за него, защото той се опитва да стои винаги в сянка и извън полезрение, далеч от органите на реда (и каквито и да било други органи). Още по-интересно става, когато се оказва, че във влака пътува и един от журналистите на известен таблоид, който си поставя за основна цел да открие Тайнствения спасител и да го изобличи пред обществото (за да може този спасител да си получи заслужената слава).


#6: The Haunted Air  

Много ми харесва как Уилсън вкарва в романите си някакви интересни теми, които вълнуват обществото откакто свят светува. В шестата част за Майстор Джак това е гадателството. Дадените факти и примери от този занаят разкриват доста от човешките заблуди. Действието на книгата се развива в имението "Менелаус" (поредната препратка към другата поредица на Уилсън "Цикъл за Врага), а това от своя страна предполага къща, обитавана от духове. Предположението се оказва вярно, а романът е истинска наслада за феновете на призраците и динамичните сюжети. 


#7: Gateways

Седмата книга е една от най-динамичните и най-пряко свързани с The Otherness. Джак получава обаждане от брат си Том, че баща им е претърпял катастрофа и е в кома в болница във Флорида. Това отвежда героя ни в Гейтуейс - място, където богатите пенсионери могат да си купят имоти и да прекарат края на дните си в охолство. Странното обаче е, че все повече от собствениците започват да умират. Джак си задава въпроса дали баща му е жертва на случаен инцидент или на добре планирана атака. Нещата стават още по-сложни, когато се намесват и странните обитатели на Блатата - деформирани човешки същества с определени таланти и отвратителни цели. 
За любознателните: обитателите на Блатата са същите онези "симпатични" мутанти от новелата на Уилсън "Боровата пустош", която е вдъхновена от Х. Ф. Лъвкрафт. 


#8: Crisscross

Тук Джак се сблъсква с Църквата на дорменталистите - секта (отново), която доста от читателите на поредицата определят като вдъхновена от тази на сциентолозите. Самият Уилсън оставя феновете си сами да си правят заключения и не дава становище по въпроса. Както и да е, дорменталисти са едни от най-влиятелните хора в света, а Джак е нает да открие сина на непозната старица. За целта трябва да се внедри в тази организация, което не е никак лесно начинание, и да си свърши работата. В процеса обаче научава ужасни тайни, отново свързани с The Otherness.

От друга страна пък с Джак се свързва монахиня, която някой изнудва. Този някой има снимки, изобличаващи я в скверни дела. Жената наема нашия герой да открие кой е изнудвачът й и да направи всичко по силите си, за да му отнеме "доказателствата". 


#9: Infernal

Дотук в поредицата се срещнахме със сестрата на Джак - Кейт, с баща му - Том старши, а сега е време да се запознаем и с брат му - Том младши. Противно на очакванията, по-големият брат на нашия герой се оказва пълен задник, който се интересува единствено от своето собствено благоденствие и от нищо друго. Том убеждава Джак да се впуснат в морско приключение в търсене на древен артефакт, което не завършва никак добре. Нещата са на живот и смърт и определено не всички ще излязат живи от ситуацията. 


#10: Harbingers

Поредният много динамичен роман в поредицата. От тази книга нататък Уилсън задълбочава темата за The Otherness и общо взето тя става основната в тази и в последващите я книги. Джак е нает да открие отвлечената племенница на свой приятел, когато се натъква на организация, служеща на Съюзника (противовесът на The Otherness). Дали обаче приказката, че врагът на моя враг е мой приятел ще се окаже вярна, не е ясно. 


В заключение бих казал, че всяка от тези книги е истинско удоволствие за сетивата. Романите, макар и обемни, са изпълнени с действие и динамика. Сюжетите и героите са интересни и много добре изградени. Постоянните препратки към "Цикъл за Врага", общите персонажи и събития допринасят допълнително за удоволствието от четенето. Стилът на Уилсън, който е много увлекателен, ни понася на вълните си и не ни пуска, докато не достигнем и последната страница на всяка отделна книга. 

ОЦЕНКА: 10/10