сряда, 21 май 2014 г.

ДЕЙВИД МОРЕЛ - Призрачни светлини



АВТОР: Дейвид Морел
ЗАГЛАВИЕ: Призрачни светлини / The Shimmer
ИЗДАТЕЛСТВО: Хермес
ПРЕВОД: Иван Атанасов
Година на българското издание: 2010
Година на първото издание: 2009
Страници на БГ изданието, меки корици: 368
Жанр: Трилър със свръхестествени елементи
Рейтинг в GOODREADS: 3.31 / 5 от 698 гласували
Цена: 11.95 лв


Да, това е същият онзи Дейвид Морел, който преди малко повече от тридесет години създаде емблематичния образ на Джон Рамбо в своя дебютен роман "Първа кръв", дал началото на един франчайз, който продължава да интригува феновете и до днес. Мнозина са наясно, че Морел е страхотен писател, чиито трилъри се харчат като топъл хляб и редица светила в литературата се надпреварват да се изказват ласкаво за него и за книгите му. Малцина обаче навярно са чували, че канадецът пише също така хоръри и произведения със свръхестествени елементи, каквото е и "Призрачни светлини". 

Романът е отчасти базиран на истински истории и събития. За това повече разказва самият Морел в послеслова към книгата, аз няма да разкривам подробностите, за да не лишавам бъдещите читатели от това удоволствие. Та книгата е написана много стегнато и динамично. Действието препуска постоянно, без спирка и отклонение от магистралата на събитията. Морел определено не си пада по "празните приказки", той удря с всичка сила, като не оставя читателите си нито за миг да отклонят поглед от написаното. Такива автори обичам и такива книги. 

Феноменът, известен (в романа) като Светлините на Ростов, е явление, което всеки иска да наблюдава, но на малко от хората им се удава подобна възможност. Малкият град е превърнат в туристическа атракция и всеки ден мястото е посещавано от най-различни хора, търсещи задоволяване на любопитството си, изцеление или решение на проблемите си. 

Служителят на реда Дан Пейдж научава, че съпругата му го е изоставила без да му обясни защо. Жената си е тръгнала ей-така, неочаквано (съгласен съм, че жените правят нелогични неща, но тук си е доста странно!). Мъжът разбира, че досегашната му спътница в живота се намира на място, наречено Ростов. Дан веднага се качва на личния си самолет и отлита към тази дестинация (какво ли не правим ние, мъжете, за половинките си), за да търси отговори от съпругата си. За огромна негова изненада, вместо търсените разяснения, господин Пейдж попада в клопката на редица мистерии, за които никой не му предлага отговори. Жена му се държи странно, терорист напада туристите - дошли да видят светлините, - и избива голям брой от тях, местният полицейски началник се държи резервирано към Дан, като го смята за лош съпруг... 

В цялата работа са намесени и военни, които възраждат стара база и подновяват проект, започнат още от Първата световна война... 

Дали Хитлер и момчетата му не стоят зад всичко свързано със странните светлини и странната музика, идваща от тях (или от някъде другаде)? Отговорите на тези и други въпроси - на страниците на "Призрачни светлини" от Дейвид Морел. 

Не мога да не похваля преводача на книгата Иван Атанасов, който отново е свършил чудесна работа и ни е "претворил" този диамант на Морел за нас читателите по един невероятен начин!

ИНТЕРЕСНО: Джеймс Дийкън, актьорът, който е персонаж от разказа на Морел "Мъртъв образ", се завръща отново в този роман. Джеймс Дийкън е образ, вдъхновен от актьора Джеймс Дийн. 

Оценка: 10/10

събота, 17 май 2014 г.

ДИЙН КУНЦ - Шадоу Стрийт 77



АВТОР: Дийн Кунц
ЗАГЛАВИЕ: Шадоу Стрийт 77 / 77 Shadow Street
ИЗДАТЕЛСТВО: Colibri
ПРЕВОД: Надя Баева
Година на българското издание: 2014
Година на първото издание: 2011
Страници на БГ изданието, меки корици: 384
Жанр: Хорър, Фантастика, Трилър, Мистерия
Рейтинг в GOODREADS: 3.27 / 5 от 11 318 гласували
Цена: 17 лв


Колкото и да се сменят предпочитанията на един човек през годините, има неща, които остават с него завинаги. Неща, които издържат на ударите на времето и на все по-често сменящите се моди. Лично за мен Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун никога няма да остареят, колкото и да биват оплювани новите им начинания. Аз им се радвам, че продължават да радват дай-хард феновете си, към които се причислявам и аз. Подобно е положението и с един от най-любимите ми съвременни автори - Дийн Кунц. На какви ли критики не биваше подлаган в последно време и то най-осезаемо от нашите, българските фенове, които, няма да споря, са вещи във всяко едно отношение - от това да ти направят туршия, до ядрената физика и устройството на четиритактовия двигател. 

Няма да твърдя, че новите книги на американеца са връх в литературата или пък че той тепърва е започнал да открива топлата вода. Също както новите албуми на Дийп Пърпъл и Айрън Мейдън няма да са същите, така и съвременните творби на Кунц няма да са като "Пазители" и "Древният враг", на които сме се радвали толкова много. Но не трябва да се подценяват подобни автори, които имат десетки (че и стотици, ако смятаме всичките им отрочета) издадени книги и продължават да издават с пълна сила. Вярвайте ми, това никак не е случайно. 

До момента Дийн Кунц е написал безброй хубави произведения и няма никакво намерение да спре да го прави. Пожелавам му живот и здраве и много творчески вдъхновения, необходими му за да продължава да ни радва. Откъде идват идеите му и как всеки път са различни и интересни, нямам представа, но новата му книга "Шадоу Стрийт 77" отново ни отнася с пълна сила. Кунц е един от любимците ми, защото в почти всичките му романи има мистерии, динамика и странни герои. Тук отново не разочарова. Сюжетът е смазващ, идеите се прескачат една през друга, а действието ни премята постоянно.

На "Шадоу Стрийт 77" се намира луксозна жилищна кооперация, наречена "Пендълтън", която някога е била огромна къща в ренесансов стил. На периоди от точно 38 години в сградата се случват странни неща, инциденти, за които никой няма разумно обяснение. Годината е 2011 и е време да се поднови традицията. Свидетел е името на странно същество, което се появява за секунди тук и там и оставя читателя с впечатлението, че зад цялата работа се крие огромна конспирационна схема, машинация от най-високо равнище. За жалост обаче дори и подобно мащабно обяснение на странните случки не отговаря на истината, която се оказва по-голяма и от самия живот.

Имам няколко забележки към "Шадоу Стрийт 77" и те са си чисто субективни. Не ми хареса първоначалното струпване на много герои, обитаващи "Пендълтън". Доста бързо авторът ги хвърля в лапите на "случващото се" и не дава шанс на читателя да смели подадената му информация. Някои отклонения от сюжетната линия също можеха да се посъкратят или поизчистят, но аз принципно си падам по по-стегнати четива, така че едва ли хората, които обичат по-детайлни описания ще останат разочаровани. 

С "Шадоу Стрийт 77" Дийн Кунц ни изумява за пореден път и задава редица въпроси, на които човечеството търси правилните отговори от доста дълго време. Кунц е майстор разказвач и отново впечатлява със словата си. Доста добро четиво за феновете на автора и на жанра.

Оценка: 7/10 

вторник, 13 май 2014 г.

ДОНКО НАЙДЕНОВ - В капана на неизвестното



АВТОР: Донко Найденов
ЗАГЛАВИЕ: В капана на неизвестното
ИЗДАТЕЛСТВО: Антос
Година: 2011
Страници, меки корици: 120
Жанр: Хорър
Рейтинг в GOODREADS: 4.62 / 5 от 8 гласували



Донко Найденов е добре познато име що се отнася за хорър. Вървящ по стъпките на своите любимци Лъвкрафт, Кинг и Кунц, той сътвори доста силни произведения през годините, откакто следя творчеството му. 

Първата ми среща с Донко беше на страниците на антологията "До Ада и назад", където авторът се представяше с "Проклятието на старата къща". Много силен разказ, написан майсторски и въздействащ силно върху съня и здравия разум. После, впечатлен от писателския му талант, се запознах със сборника с новели "Ударите на съдбата", който направо ме отвя със своята първичност и готическо звучене. По щастливо стечение на обстоятелствата (и на Съдбата навярно) имах удоволствието да работя заедно с Донко по последния му сборник "Отвъд страха", който се прие доста добре от читателите. Там той показа и един друг свой талант - да пише чудесни трилъри. 

Трябва да призная, че се чувствах неудобно, че бях изчел всички съвременни разкази и новели на Донко, а не се бях запознал с първата му излязла книга - "В капана на неизвестното". Получих я като подарък от самия автор, за което съм му много благодарен. Подходих към нея плахо, защото знаете, че първите произведения на любимите ни автори не винаги са толкова добри, колкото очакваме (и се надяваме). За щастие обаче опасенията ми бяха напразни. Разказите в този сборник са толкова силни, че гордо могат да се наредят до известните в жанра имена. Ето го и съдържанието:

1. „Загадката на странните дни“
2. „Зловещото наказание“
3. „Неизвестен враг“
4. „Тайната на живота“
5. „Погребан жив“
6. „Сиборгския некропол“
7. „Възмездието“

Да, на моменти личи необработеният стил на автора и неуверените му идеи, но това подсилва чара на произведенията и те веднага стават любими на читателя. Донко има способността да хипнотизира. Трябва да призная, че дори и творбите му, които са били в необичани от мен теми, са ме впечатлявали със своята детайлност и добра постройка. Нямам любимо произведение от този сборник, защото всичките ми харесаха еднакво много. Жалко е, че малко хора, които обичат жанра хорър, четат български автори. Ако обаче се престрашат, мога да препоръчам няколко и Донко определено е един от тях!

Оценка: 10/10

събота, 10 май 2014 г.

СЮЗАН КОЛИНС - Възпламеняване (ИГРИТЕ НА ГЛАДА # 2)



АВТОР: Сюзан Колинс 
ЗАГЛАВИЕ: Възпламеняване / Catching Fire
ИЗДАТЕЛСТВО: Екслибрис
ПРЕВОД: Деница Райкова
Година на българското издание: 2010
Година на първото издание: 2009
Страници на БГ изданието, меки корици: 384
Жанр: Фантастика, Дистопия, Юношеска
Награди: GOLDEN DUCK; LOCUS - 4 място
Рейтинг в GOODREADS: 4.31 / 5 от 1 290 312 гласували
Цена: 14.90 лв



Сюзан Колинс определено е писателка, която знае как да заплени читателите си. Стилът й е лек и приятен, героите й - пленителни, а цялостната история е добре структурирана. "Игрите на глада" се превърнаха в истинско събитие от 2008 година насам, когато се появи първата част от поредицата. До днес са направени два филма и се готвят още два, които са базирани на трилогията на американката и жънат огромни успехи по кината. 

Втората книга от поредицата, "Възпламеняване", не разочарова читателя по никакъв начин. Даже изненадва със своята пленителност и обрати. Тук Сюзан Колинс ни поднася нова порция от приключенията на Катнис Евърдийн и Пийта Меларк, но подправени с още повече екшън и интересни моменти. Действието е още по-динамично и напрегнато.  

Първата книга от поредицата беше истинска изненада за мен. Не очаквах да ми хареса толкова много, но трябва да призная, че тази втора част е по-добра. Тук героите вече са изживели своя личен ад и са получили наградата си от Игрите на глада, която е живот в охолство, докато са живи. Всичко хубаво, но някои стари навици не могат да се забравят и Катнис продължава да води стария си начин на живот, ловувайки с приятеля си Гейл в горите. Президентът Сноу пък не може да се побере в кожата си от номера, който двете хлапета му изиграха в първата книга, и в тази част е насочил всичките си усилия в унищожаването им. 

Преди да прочета книгата се чудех как авторката може да върне главните герои отново в надпреварата, наречена "Игрите на глада", след като те вече веднъж са участвали в нея и са я спечелили. Колинс не разочарова и ни поднася свежите си идеи на тепсия, въвличайки Катнис и Пийта в капана на Юбилейните игри на глада. Нашите протагонисти са принудени да се върнат на ринга, заедно с другите победители от минали надпревари, борейки се със зъби и нокти за животите си. 

Най-силната страна на тази книга е нейната непредсказуемост. Колкото и елементарно да звучи сюжетът, финалът е непредвидим и изненадващ, а действието постоянно галопира. Героите отново са очарователни и добре изградени. Колинс описва детайлите толкова добре, че човек се пренася в света й без проблем и успява да види през очите на всички персонажи. 

"Възпламеняване" е много добра книга, която би се харесала както на по-млади читатели, така и на по-стари. Аз не бих я затворил в някаква възрастова граница, защото за хубавите книги, това не е удачно. 

Оценка: 10/10

петък, 9 май 2014 г.

СТИВЪН КИНГ - Джойленд



АВТОР: Стивън Кинг (някои го наричат Краля)
ЗАГЛАВИЕ: Джойленд (или Страната на забавленията)
ГОДИНА: 2013 (какво ли значение има годината, този човек няма спирка вече 40 години)
БРОЙ СТРАНИЦИ: 350 (малко са, може и повече)
ИЗДАТЕЛ: Плеяда (обичайните заподозрени)
ПРЕВОД: Надя Баева (необичайна заподозряна, но пък книгата е преведена чудесно)
ЖАНР: не е хорър (и това ли има значение при Кинг? - Не, няма!); някои казват, че е криминална (по-скоро е Кингонална)
ЦЕНА: 18 лв (еми, толкова!)
КАЧЕСТВО НА КНИГАТА: Корицата е готина, хартията е качествена, оформлението е супер. Не искам да правя реклама, но издателство Плеяда прави готини книги.


Няма да говоря много празни приказки, защото, когато става въпрос за Краля на хоръра, това е излишно. Стивън Кинг е гениален писател и определено знае какво прави. За пореден път оплита читателите си в примката на словата си, както и в едно невероятно приключение. Книгата е предимно криминална, но не липсват и свръхестествени елементи. Има и мистерия, а аз много обичам мистериите.

Когато за пръв път прочетох новината, че Кинг ще издава книга, чието действие се развива в увеселителен парк, предполагах, че тя ще е продължение на "То", или поне ще споделя общи герои с него. За съжаление (или за радост) романът няма нищо общо с тази класика на Краля. "Джойленд" е напълно самостоятелно произведение, в което поне аз не открих някакви връзки с други романи на Кинг (ала сигурен съм, че има!, просто не съм успял да ги намеря).

"Джойленд" е от тези книги, които харесвам най-много. Текстът просто се лее и докато се усетиш вече си стигнал до края. Няма спънки, няма "празни приказки", всичко си е точно на мястото, там, където трябва да бъде. Историята не е от най-оригиналните, нито пък е претендент за Нобелова награда, но е книга на Краля, а това е гаранция за добре прекарано време. 

В "Джойленд" Кинг ни запознава с младия Девин Джоунс, чието сърце съвсем наскоро е било разбито. Противно на плановете си, Дев се оказва на място, което ще промени живота му. Той започва работа през лятото в увеселителен парк в Северна Каролина и всеки ден навлича "козината" на кучето Хауи, забавлявайки децата, а какво по-хубаво нещо от това да радваш тези мънички създания. Девин скоро научава за убийството, извършено в парка преди години и за призрака, обитаващ мястото на смъртта си. Мистерията около тези минали събития започва да тормози мислите на младия Джоунс и той прави какво ли не, за да открие истината. Характерно за Кинг да "изобразява" човешки същества с недъзи или тежки заболявания, в романа се появява младият Майк, който страда от мускулна дистрофия и е на път да напусне този свят. Девин и Майк стават приятели и започват да прекарват все повече и повече време заедно. Дев е твърдо решен да направи последните дни от оставащия живот на хлапето в инвалидна количка малко по-добри. Естествено, добрите му дела не остават незабелязани...

"Джойленд" е едно приятно изживяване, една разходка в "Увеселителния парк на Краля". Всеки трябва да го посети и да се наслади на атракциите, които той предлага. Сигурен съм, че в крайна сметка, никой няма да си тръгне недоволен. 

Оценка: 10/10

сряда, 7 май 2014 г.

КЛАЙВ БАРКЪР - Кървави книги, Том 1



АВТОР: Клайв Баркър
ЗАГЛАВИЕ: Кървави книги, Том 1 / Books Of Blood, Volume I
ИЗДАТЕЛСТВО: Colibri
ПРЕВОД: Иван Атанасов
Година на българското издание: 2012
Година на първото издание: 1984
Страници на БГ изданието, меки корици: 248
Жанр: Хорър
Рейтинг в GOODREADS: 3.98 / 5 от 8 573 гласували
Цена: 14 лв


Кой не знае Клайв Баркър, кой не е чувал за него? Е, навярно ще се учудите, но има доста хора, които си нямат и понятие кой е този англичанин, който пише, рисува, режисира, продуцира, актьорства и какво ли не прави още. Да не си запознат с този талант е доста голяма грешка, ако ме питате мен. Баркър е задължителен автор и трябва да се проучва доста внимателно, защото определено си заслужава. Особено за феновете на хоръра. Да, аз си имам афинитет към британските творци, защото досега те не са ме разочаровали, но чувайте и по-умните от мен писатели като Стивън Кинг, който казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър".

Първата ми среща с автора беше преди година, когато прочетох невероятната "Абарат". Казвам "невероятна", не заради литературното й съдържание, а заради поместените в нея картини, които ме очароваха много приятно. Като художествено произведение "Абарат" не ми допадна. Започна много силно, но пък доста бързо изпадна в едно безцелно лутане тук-таме из разни странни острови, които Баркър твърди, че сънувал. Всички знаем какви чувствителни души са творците, така че няма да се учудя, ако просто е прекалил с някои от любимите си опиати. Въпреки че не харесах "Абарат" си казах, че не може такова известно име да бъде пренебрегнато. Реших да му дам втори шанс с "Обречени на Ада", повестта, която бе основа за култовата филмова поредица "Хелрейзър" с онзи готин чичко с пироните по главата. Много ми хареса! И така, раздвоен между едно незадоволително и едно чудесно произведение на Баркър, навлязох в кървавите води на най-известните колекции с разкази на автора, разделени в шест тома. 

Първият том на кървавата книга е направен много професионално:
1. Преводът е повече от чудесен. Иван Атанасов е "предал" думите на Баркър така, както самият Клайв би желал да звучат произведенията му на български, сигурен съм! Не мисля, че някой би се справил по-добре от Атанасов :)
2. Корицата - хареса ми много. Семпла е, но за сметка на това "съдържа" много. 
3. Оформлението - перфектно е. Шрифтът е много удобен за четене.  

Няма да обяснявам колко добър разказвач е Баркър. Това го знае всеки, който е чел произведенията му. Но в този сборник има толкова много красиво-гротескни идеи, че на моменти, докато четях книгата, оставах безмълвен. Не намирах обяснение как е възможно да се сътворят подобни творби. 

"Кървави книги, Том 1" започва с три чудесни въведения - от преводача Иван Атанасов, от автора Клайв Баркър и от светилото на английския хорър - Рамзи Кембъл. 

Баркър открива сборника с "Кървавата книга". Разказ - кратко въведение към предстоящия деликатес, който британецът ни е приготвил. Идеята зад това творение е уникална и брутална едновременно. 

Все още незатворил уста от предното произведение бях пометен от "Среднощният влак за месо". За мен това е най-силната творба в колекцията. Феновете на бруталните филми се сещат, че разказът бе филмиран през 2008, а ролята на злодея бе възложена на не кой да е, а на лошото момче в киното Вини Джоунс. Отново уникална идея и още по-уникално изпълнение. 

"Плямпалото и Джак" е един вид интерлюдия между кървавите симфонии. В този разказ водещ е хуморът, както и нелепите моменти. Плямпалото е демон, който се опитва да уплаши Джак и да го "извлачи" към Ада, но за свое най-голямо нещастие, нещата му просто не се получават. На какво е способен един демон, за да постигне своето? Хората биха си продали душите, но той какво би сторил...?!?

Веднага след "почивката" Баркър отново удря с пълна сила и иглата върху плочата вече е навлязла в територията на следващата песен - "Кървав свински блус". Лично на мен разказът ми приличаше на модерна версия на "Децата на царевицата" на Стивън Кинг, но определено живеещ свой собствен живот. Отново много силно произведение, написано перфектно. 

"Секс, смърт и звезден блясък" е от творбите, които определят един писател като гений. Какво се крие зад една театрална постановка? Откъслечни сцени от живота, представени пред публика от живи актьори? Е, не е нужно всички да са "живи"! Важното е да са просто добри...

И стигаме до финалния акорд, кодата на това майсторско-парче (или както му викат американците "мастърпийс") "В хълмовете, градовете". Такава идея не сте срещали никъде, сигурен съм. Гениалността на Баркър лъха от всеки ред, от всеки хълм и всеки град... Плътта е просто материал, а животът е елемент от общото цяло. Не се хващайте дословно за думите ми, зад тях се крият "хълмовете, градовете". 

Ако трябва да дам реална оценка на тази колекция, тя ще бъде максимална, но истината е, че не я заслужава. Защото така би се наредила до стотиците (хилядите, милионите) прекрасни книги, които са много добри. Не, "Кървави книги, Том 1" е книга, която получава по-висока от максималната оценка, защото тя е шедьовър на съвременния хорър, книга, която ще остане в историята и ще издържи на ударите на времето.

Оценка: над 10 

понеделник, 5 май 2014 г.

КОСТА СИВОВ - Живот в минало време

Живот в минало време
         

Започвам нова рубрика в блога си, която ще озаглавя с простото наименование "Рубрика Разкази". Ще се стремя всеки месец (или поне на 2-3 месеца) да Ви запознавам с едно произведение от личната ми колекция. Ще открия начинанието с един разказ, който написах месец февруари, 2013 година, и който не е публикуван никъде досега. Тъй като е един от любимите ми, сметнах, че няма да се окаже подходящ за никой конкурс, защото щом ми харесва, значи няма да се хареса на кое да е жури! Е, може и да не е точно така, но решението е взето - "Живот в минало време" ще се появи за първи път тук, в блога ми. Ще се радвам да получа много коментари за него, независимо дали са положителни или отрицателни. Обещавам да не трия никакви мнения, колкото и да не ми допадат. Всеки читател си е достатъчно разумен, за да преценява сам за себе си какво му харесва и какво не! И в този момент слагам край на празните приказки и Ви пожелавам приятно четене! 

* * *

          От повече от два месеца посещавах курс по английски език, в сграда, която отдавна имаше нужда от ремонт, но то какво ли в България нямаше подобна крещяща потребност. Пътищата ни бяха като от пост-апокалиптичен филм, колите ни замърсяваха околната среда безспир, къщите ни съществуваха в последните дни от срока си на годност, а хората... хората бяха амортизирани.
            Чуждите езици никога не са ми били силна страна. Може би в основното училище руският ми вървеше донякъде, но това беше временно явление. В момента, в който свършиха уроците, моите знания се изпариха от глобалното затопляне.
            Филипа Лазарова беше винаги усмихната, имаше невероятно чувство за хумор и влизаше в положение - обясняваше индивидуално на съкурсниците, които имаха пропуски в определени точки от учебната материя, и като хамелеон се нагаждаше към странностите на всички нас. Правеше се, че не вижда подмазвачката Люба Петрова, която винаги искаше да изпъкне с назубрените си уроци, с мързеливият Станимир Полицайчето, който пропускаше покрай ушите си всяка нейна дума и мен, човекът, който постоянно флиртуваше с нея.
            На последната вечер от курса Филипа ни събра в кръг около себе си и ни пожела наученото да ни помогне в професионалните ни кариери. Всеки се сбогува с нея, защото знаеше, че никога повече няма да я срещне и се изнизваше през отдавна боядисаната в бяло врата. Аз останах последен, подадох й ръка и тя стори същото. Това обаче ми се стори недостатъчно, така че я прегърнах и целунах по двете бузи.
            - Не мога да устоя на такава хубава жена - казах й и очаквах да ме перне зад врата, да ми удари плесница или нещо подобно, но когато тя се наведе над ухото ми и ми прошепна, че би желала да обсъдим темата в клуб “Империя”, се изненадах много.
            Първата мисъл, която ми мина през ума, беше какво да кажа на съпругата си. Бях толкова захласнат от момента, че забравих... аз бях щастливо разведен от няколко години. Милана не беше лоша жена, но просто не си паснахме на характерите. Слава Богу, че нямахме деца. Като син на разведени родители, знаех какви бяха минусите от подобна ситуация.
Никога не съм се славел с някаква красота или физически данни, но жените ми казваха, че притежавам странен чар. Да, бях висок, да, бях интелигентен, но това едва ли беше достатъчно за подобна красавица.
- Откъде да те взема и в колко?
 След като ми каза, аз полетях на розовия облак, наречен щастие, и се прибрах в гарсониерата, в която живеех под наем. Пуснах телевизора да бръмчи, съблякох си якето и го хвърлих на твърдото си легло. Не знаех какво да сторя. Душ, бръснене, парфюм, дезодорант... Мамка му, от къде да започна? Имах чувството, че току-що са ме извадили от пещерата и са ме пуснали в Света на хората.

Положението в “Империя” беше все същото каквото го помнех - силна музика, пияни младежи, бягащи сервитьорки, намусена охрана. То не че посещавах подобни клубове често, но действието в тях беше като турските сериали - предвидимо.
Филипа ме задърпа към близката маса, на която шайка мъже и жени се опитваха да изпият няколко бутилки с алкохол. Спътницата ми ме представи на компанията, но за съжаление не бях от хората, които помнеха имена.
- Това са моите приятели - извика в ухото ми вече бившата ми учителка по английски. Едва в този момент осъзнах, че съм сбъднал една от ученическите си мечти, а именно да изляза със своя готина преподавателка.
Поръчах си бира и се подпрях на масата за авторитет. Не ми се танцуваше, не бях такъв тип, а и пиенето ми беше минимално, за да ме задейства дотолкова, че да се разкърша. Не че не се бях проявявал като денсър в разни приятелски сбирки, но това определено не беше едно от нещата в живота, с които се гордеех.
По някое време русата приятелка на Филипа ме задърпа на дансинга. Опитах се да й откажа, но тя беше решила да ме прати в Ада на всяка цена. Нямаше какво да сторя - подчиних се. Все пак исках да изляза цял от тая работа.
Вървеше някаква нова поп-песен, която не можех да кажа на кой изпълнител е, но и едва ли това имаше особено значение. Бях заобиколен от трите мацки от компанията на госпожица Лазарова. Почувствах се като квартален плейбой, който съседките му са извели, за да се изфукат с него.
То да имаше с какво да се фукат!?
Не знам кой бог беше накарал дисководещия да пусне балада. Въпреки че посещавах изключително рядко подобни заведения, знаех, че това не е нещо нормално.
Филипа дойде и ме обхвана през кръста. Ако не го беше сторила, аз щях да я поканя на танц. Приятелките й бяха започнали да стават изключително настъпателни, а на мен това не ми се нравеше. Бях дошъл с даскалката си по английски и исках да си тръгна с нея.
Определено познах баладата, въпреки че не слушах рок музика. Беше Nothing Else Matters на Металика. Нищо по-изтъркано от това, но пък винаги действаше при влюбените. Не че аз бях такъв. Поне не все още. Филипа беше невероятна жена, но започнах да я опознавам едва отпреди два часа, когато си разменихме общо пет приказки в таксито и четири от тях бяха за времето и курса по английски език.
- Обичам тази песен - каза ми госпожица Лазарова и се притисна още по-силно в тялото ми. Почувствах се неудобно, че не мога да контролирам някои свои телесни дейности. Дано това се приемеше като знак на добро възпитание. Тъй де, като си на гости трябва да си изядеш всичкото ядене, за да не обидиш домакинята, а като в теб се впие красива жена, не трябва ли по този специфичен начин да изразиш възхищението си от нея?
- Знаеш ли - продължи Филипа, - приятелките ми доста те харесват.
- Нима!? - не повярвах аз.
- Особено Румяна.
- Коя беше Румяна? Извинявай, но не съм човек, който помни имена на първа среща.
Партньорката ми в танца се усмихна.
- Русата, която те дърпаше на дансинга.
- Аха, онази... боркинята.
Филипа се засмя на тъпата ми шега. Жената не беше боркиня, просто извади невероятна сила, когато ме “молеше” да се присъединя към нея. Иначе не беше за изхвърляне, но просто не бе мой тип. Сега само Лазарова беше мой тип.
- Тези мъже, които са с вас - попитах, - приятели ли са ви?
- Не и в интимен план. Тук никой от нас не е обвързан. Компанията ни е весела и не пропускаме случай да разпуснем навън.
В този момент благодарих на всички известни и неизвестни богове. Филипа беше свободна, а това означаваше, че теренът беше чист. Можех да я свалям свободно.
- Кажи ми нещо повече за теб, момче!
Засмях се. Беше използвала тона, с който в часовете по английски се опитваше да ни накара да научим езика, който преподава.
- Слушам, другарко. Какво да ти кажа, и аз съм от свободните електрони.
- Нима нямаш приятелка? - учуди се тя, все едно бях на Брад Пит брат му.
- Някога имах жена. Казваше се Милана - добро момиче.
- И какво стана?
- Нещата просто не се получиха. Знаеш как е - различия в характерите. Но не съжалявам. Радвам се, че от рано си казахме истината в очите. Някак си не си се представям като сърдит дядка, проклинащ целия свят на верандата на селската си къща.
Песента отдавна беше свършила, но ние продължавахме да се впиваме един в друг.
- Тази вечер ми се струва малко скучна - каза Филипа. - Какво ще кажеш да отидем у нас? Да си поговорим на спокойствие?
Почувствах се като човек, при когото бог е слязъл и го е попитал какво желае. Ако трябваше да бъда честен от доста време не бях имал каквито и да е отношения с жена. Бях я позагърбил тая работа.
- За мен ще бъде истинско удоволствие - признах.
Пожелахме приятна вечер на останалата част от компанията, при което Румяна ме погледна с жален поглед. Може би се беше надявала да си тръгнем двамата или нещо подобно. Аз обаче нямах такива мераци.
Хванахме си такси и Филипа каза адреса. Запомних го. Можеше да ми е необходим в бъдеще.
Жилището й се оказа в чисто нова кооперация, на последния етаж, преди таванските помещения. Състоеше се от кухня и две стаи, едната от които ползваше за ателие, а другата за гостна и спалня едновременно.
- Не знаех, че рисуваш - измънках, а тя се усмихна чаровно.
- Много неща не знаеш за мен, господин Милушев.
Една от скиците, която видях, беше на младо голо момиче, облегнато на ствола на дебело дърво.
- Доста е еротична - отбелязах.
- Това, което виждаш е една малка част от смисъла на произведението. Всичко се крие в детайлите.
То при кое ли не беше така? Когато един мъж кажеше на една жена, че иска да пие кафе с нея, всъщност означаваше, че се надява на много повече.
Филипа дойде до мен и ме хвана за ръката.
- Нещо за пиене? - попита ме.
Исках нещо много повече от пиене, исках нея.
Нещата се развиха много бързо. Когато всичко приключи беше четири сутринта и аз събирах дрехите си от пода. Целунах госпожица Лазарова по челото и се изнизах от апартамента й като депутат от отговорност.


Следващите два дни бяха много тягостни за мен. На работа всичко си беше постарому. У дома нещата ставаха все по-скучни. Имах чувството, че не ми се прави нищо друго, освен да мисля за бившата си учителка по английски.
Набирах телефона й десетки пъти, но все без успех. Като че ли бе потънала вдън земя или пък беше отлетяла за Марс, знам ли.
Накрая се престраших и се качих в автобус за нейния квартал. Помнех адреса от онази вечер и мислех, че няма да имам никакви проблеми с намирането му. Е, доста се лъжех.
Жилищната сграда, в която бях прекарал една прекрасна вечер, вече я нямаше. Как така ли? Ще се радвам някой да ми обясни първо на мен. Мястото, на което ни отведе таксито тогава, сега беше детска площадка.
- Какво става тук, мамка му!?
Така, така! Никой не можеше да събори чисто нова кооперация, а след това да построи люлки и пързалки на нейно място, за по-малко от две денонощия, та дори и неговото име да бе Супер-строител. Дали всичко, което се беше случило онази нощ не бе сън? Щеше ми се да вярвам, че не е. Ама какво въобще се заблуждавам, та аз дори не бях пиян тогава. В “Империя” изпих две-три бири и нищо повече. Когато Филипа ме покани в апартамента си бях по-трезвен и от папата.
Какво оставаше в такъв случай?
Опитах се да си припомня някои странности от онази вечер. Като се замислех то всичко беше странно, но не и чак толкова, че да се определи като свръхестествено... може би таксито... В онзи момент не бях обърнал внимание, ала сега като се върнах назад, автомобилът беше със знаци, които не ми бяха познати. Фирмата, към която работеше, беше някоя си “Транслог”. Не бях чувал да има такава в нашия град, но все пак трябваше да проверя. Сторих го и се оказах прав.
Изигран ли бях? Но за какво? В крайна сметка аз спечелих от цялата работа. Преспах с една невероятно красива жена. Или поне бях сънувал, че съм го сторил. Както и да е. Какви ли не неща се случваха в днешно време.


Почти бях забравил за случката, когато се запознах с мъж на име Васил Петров. Той работеше нещо в общината и отговаряше за европейските програми, като тази, в която участвах преди няколко месеца. Дали беше случайност или добре калкулирана стъпка на Съдбата, но срещнах господин Петров на рождения ден на брат ми Трендафил.
- Радостине, това е Васил, мой приятел, който ти не познаваш - представи ме по-малкото ми братче.
- Приятно ми е, Васко. С какво се занимаваш?
- Работя в общината.
- Така ли? Това е чудесно.
- Не толкова. Занимавам се с тези европейски програми и при мен всеки ден е такава навалица, че...
В един момент бях спрял да го слушам. Цялото ми внимание беше насочено в друга посока - Филипа Лазарова.
Оставих момента да отмине. Нямаше да е редно да подложа човека на кръстосан разпит още от прага на вратата. Естествено, на масата седнах до него и се опитах да го омая. Не беше много трудно - оказа се почитател на Мадона и четеше Хемингуей. Чудничко! Е, в крайна сметка нямаше да се женя за него, просто исках да го разпитам.
- Знаеш ли, Васко, преди няколко месеца посещавах един от курсовете ви по английски език.
- Така ли?! - искрено се учуди гостът на брат ми. - Не си те спомням, а уж съм голям физиономист. - В интерес на истината и аз не го помнех. Вярно, че си бях подал документите на някакъв мъж, но той ли беше или не, не можех да кажа.
- Аз те помня добре - излъгах.
- Коя ти беше преподавателка? - съвсем логично ме попита господин Петров.
- Филипа Лазарова.
- Филипа ли?
- Да, чудесна жена и изключителен професионалист.
Васил ме изгледа така, все едно току-що му бях казал, че жена му ми е била гадже в гимназията. Дори и не предполагах на какво се дължи това му учудване.
- Но, Радостине, при нас никога не е работила жена на име Филипа Лазарова!
Ето тези думи ме накара да обмисля цялостното си съществуване.
Полудявах ли? Започвах да имам халюцинации? Мъртъв ли бях? Като в онзи филм с Брус Уилис - “Шесто чувство”?
Неее!!! Чувствах се достатъчно жив.
- Сигурен ли си? - попитах Васил.
- Напълно. Лично назначавам и следя всеки един наш служител, който е включен в европейските програми и курсовете към тях.
Или приятелят на брат ми беше ненормалник и лъжец, или срокът ми на годност беше към своя край.
Ами сега!?!
Отново оставих всичко да отмине. За определено време.


Няколко пъти посещавах “Империя” с надеждата, че там ще срещна Филипа, ходех по улиците и се вглеждах във всяка отминаваща ме фигура, четях вестници, надявайки се да я видя в някоя новина, но уви, опитите ми да я намеря, не се възнаградиха с успех. Не вярвайте на филмите, там всичко се нареждаше в един хубав миг, но не и в истинския живот, от който аз бях част. Тази жена беше потънала в небитието.
Отново се опитах да я забравя и тъкмо когато го бях сторил видях... нея.
Пиех си сутрешното кафе в една малка сладкарница до нас и четях вчерашния вестник и... тогава покрай масата ми мина позната фигура на жена. Погледнах нагоре. Останах втрещен.
Последвах я и след като я достигнах... тя се обърна рязко, все едно беше ухапана от змия.   
- Здравей, Румяна, радвам се да те видя! - поздравих я аз, а тя ме изгледа странно. Единственото, което прочетох в очите й беше учудване. Това, естествено, не ме изненада. От онази вечер в “Империя” бяха минали повече от шест месеца, а като се знаех какъв съм разсеян самият аз, нямаше нищо особено в изненадата й. Тя като че ли се беше променила. Дори косата й не беше руса.
- Не ме помниш навярно - заобяснявах, - имаме обща позната. Филипа...
- Как ме намери? - изсъска ми Румяна. Това леко ме озадачи. На какво дължах тази неприязън? Да, не й обърнах внимание онази нощ, но да се сърди за подобно нещо беше детинско.
- Съвсем случайно. Седях си на масата и те видях.
- Остави ме! Никога повече не се опитвай да влезеш в контакт с мен!
- Хей, скъпа, успокой се. Исках просто да те питам как мога да се свържа с Филипа.
- Забрави всичко, Радостине. Продължи си живота и няма да съжаляваш. Казвам ти го като приятел.
Много жени ме бяха изрязвали в миналото, но никога по толкова странен начин. Останах като вцепенен и гледах отдалечаващата се фигура без да мога да помръдна. Тази работа ставаше все по-неясна и по-неясна.


Може би всичко си имаше логично обяснение. Странните обстоятелства от онази вечер не можеше да са чак толкова нереални. Навярно проблемът беше в мен - бях объркал всичко - адрес, разположение на кооперацията, името на фирмата, за която работеше таксито, европейската програма... Опитвах се да се заблудя, че вината за мъгливите случки отпреди година е изцяло моя.
Трябваше да продължа напред. Всеки си имаше моменти от живота, в които преживяваше нещо необяснимо. За мен бяха станали два.
Първият се случи на една нова година, когато получих поздравления от непознат за мен мъж. Когато попитах кой се обажда, той ми каза, че скоро ще разбера. Странно, но не чак толкова, че да звъня на специални агенти Фокс Мълдър и Дейна Скъли от “Досиетата Х”. Така и не разбрах кой беше тайнственият обаждач.


Запознах се наскоро с понятието “солипсизъм”. За тези, които също като мен не са знаели какво е - това е философско твърдение, според което съществува само индивидуалното съзнание, а всичко останало - целият свят и обитателите му - е само проекция на това съзнание. Поддръжниците на становището смятат, че могат да променят вселената както им е угодно. Е, аз започнах да го правя - смених работата си, намерих си по-голяма квартира за доста добра цена и започнах да се срещам с една жена от службата, която също като мен беше разведена. Не възлагах никакви надежди, но аз принципно си бях такъв - малко предпазлив. Разбира се, не се смятах за солипсист, защото това беше достатъчно глупаво дори и само като твърдение, за да се приложи и на практика.
Успявах някак си да бягам от спомените за случилото се с Филипа и странното държание на Румяна. Налагаше се да го правя, ако исках да продължавам да живея по логическите закони на заобикалящия ни свят. Понякога обаче, колкото и човек да се опитваше да се справи с нещо, просто не се получаваха нещата. Като в ситуация, в която не искаш да срещаш някого, но всъщност постоянно се натъкваш на него. Така беше и в този случай. Колкото и да бягах от него, той все се връщаше с нова сила.


Накрая разбрах какво се е случило. Не сам, разбира се, беше ми помогнато. От кого ли? Няма да разберете. Всичко дойде, когато започнах да се удрям в стени. Говоря метафорично, разбира се. Истината беше много проста, ама като нямаше кой да ми каже, се лутах из безкрайните възможности на вероятностите.
Клуб “Империя” навярно съществуваше някъде другаде, но не и в моя град.
Курсове по английски се организираха, но не в периода, в който аз ги посещавах.
Мислех, че имам брат на име Трендафил, но се оказа, че не е точно така.
За какво говоря ли? За реалността.
Когато ме откриха (отново) ми казаха, че съм специален. Попитах ги как точно и те ми отговориха:
“Господин Милушев, моля ви, не се съпротивлявайте! Оставете нашите санитари да си свършат работата този път.”
Усмихнах се и им споделих:
- Знаете, че стените ви не ме удържат.
Това наистина беше така. Лудниците не можеха да ме спрат задълго. 


© Коста СИВОВ, 2013 г.